През белоградската мелодия, право в търбуха на BIGZ

През белоградската мелодия, право в търбуха на BIGZ

В сградата има няколко професионални студиа за записване, десетки, ако не и стотици аматьорски изложбени зали, цирк, официални и неофициални клубове и кой знае още колко скрити ниши на подземния и сенчестия живот на Белград.

Отивам в Београд за три дни и трябва да намеря един конкретен адрес. Стъпвам в родното БДЖ срещу скромните петдесетина лева и понеже си забравих книгата, обърнах двулитровата бира бързичко и заспах като мъртъв. Будя се 12 часа по-късно в самия Белград. На билета пишеше, че трябва да са девет. Очевидно нещо се е забавило и е било блажено проспано.

8:30 сутринта е и имам седем часа и половина, за да намеря и да се озова на адреса, където трябва да бъда: бул. Воевода Мишич 17. Естествено, това нищо не ми говори и просто зашляпвам през града. Денят е от скорошните прелестни циганско-летни дни, които ранният ноември толкова щедро ни предостави тази година, а също толкова прелестен е и Белград.  Всичките му класики се разкриват постепенно пред очите на леко сънения пътешественик –  Скадарлия с едрите си павета, старите, огромни, мазни, опушени кръчми с петдесетгодишните си сервитьори, облечени в четиридесетгодишни костюми, със сресани коси и още по-сресани мустаци, които сега, в петъчното утро се  готвят за тежка вечер в ресторантите си. Калемегдан с чудните си тераси, гледащи над реките и в далечината към мостовете на града… Ходейки по улиците,с удоволствие усещам симбиозата на сегашно и минало.

Част от старите и позасивяли сгради са получили цветни инжекции от красиво направени графити. Редбул даже са организирали кампания „Door Decor”, в резултат на което видях поне десетина старинни врати, съживени от различни автори, улични творци.

Пазарчета, магазинчета, пекарни, будки за плескавици, кафененца, крайречни паркове, будки за плескавици, галерии и будки за плескавици.

BIGZ outsideОзовавам се на адреса, който трябваше да намеря.  Поглеждам нагоре и съзирам сграда, която на пръв поглед смътно ми напомня на някое министерство от 1984-а от история на Джордж Оруел. Някак огромна и цялата покрита в дълготрупаната, безмилостна, черна, тежка прах от натоварения булевард пред нея. Влизам вътре и намирам залата, но съм подранил и мога да се помотая още малко.

Първото ми решение, просмукано от метално-бетонния полумрак, е да взема асансьора, който се намира в огромна метална, решетъчна шахта, разположена в центъра на сградата. Прилича ми на паралелепипеден кафез, около който се увиват многобройни стълби и коридори. Извози ме бавно и скърцайки до последния етаж и след още едно малко стълбище съм пред врата, зад която по всичко личеше, че нещо се случва.

Отварям и ме посрещна приятно джазче и атмосфера, напълно в тон с индустриализма наоколо – прости форми, столчета, маси, тъмни цветове, няколко импровизирани мебели от варели и тем подобни, роял и сцена за свирене на живо. Стената зад бара е черна дъска, на която е написано всичко необходимо за един бар. Поръчвам си еспресо. Изпивам кафето на нечовешката тераса на покрива на сградата, която ми представя цял Белград от различен ъгъл. За по-любопитните оставям и Facebook страницата на клуба.

TерасаTA

Тръгвам си от клуба и продължавам да се отдавам изцяло на сградата. Слизайки надолу по стълбите, чувам шумове. Решавам да ги последвам през дебрите на голям коридор с десетки врати с различни размери, направени от разнородни материали и всички със сложно ниво на секретност. Докато се лутам до мен спира усмихнат  човек. Най-накрая някой ще внесе яснота в цялото ми тук. Мъжът се казва Горан и е дошъл в сградата със сина си Матя. Намерих си екскурзовод.

На сградата й викат BIGZ и е едно от значителните произведения на югославската архитектура, дело на арх. Драгиша Брашован. Построена между 1934 г. и 1941 г., постройката е била център за книгопечатане за целия югоблок, с около 3 000 работници. Функцията си запазва чак до 90-те години, когато, поради настъпилата криза, внезапно запустява.

Това обаче не слага край на живота й, тъкмо обратното. BIGZ лека-полека започва да  диша по различен начин. Докато ме кани да вляза в помещението, което току-що отключи, Горан обяснява, че в сградата има няколко професионални студиа за записване, десетки, ако не и стотици аматьорски, изложбени зали, цирк, официални и неофициални клубове и кой знае още колко скрити ниши на подземния и сенчестия живот на Белград.

Studio BIGZВ стаята, в която влизаме, ще репетира Матя, който по думите на бащата е решил да става барабанист. Помещението е типичната приятна дупка за свирене, с импровизирана изолация и разни подръчни мебели наоколо. Тук-таме проблясва по някое забравено шише. Малко след нас идва един приятел на Горан, Деян Утвар, който освен, че е музикален ментор на сина му, е и барабанист на легендарната сръбска “Partibrejkers”.

Деян дава няколко основни инструкции на младия музикант, докато с бащата коментират накратко няколко момента от снощното пиене и как трябва да берат ябълки и круши на село тоя уикенд. Оставям ги да репетират, разделяме се по живо по здраво. Продължавам по стълбищата на сградата и затъвам в непонятни коридори, криещи изкусни графити и заключващи странни врати, зад които се носят всякакви звуци и музики, от електронни, през хардкор, пънк, та даже и до фалшиви акапелни имитации на Buena Vista Social Club.

графитиПрез следващите 36 часа продължавам да експериментирам с BIGZ  през различни часове от деня и усещам, че и сградата си играе с мен. Сякаш нещо шава отвътре постоянно. Лошо осветени безбройни коридори, графити всякакви и навсякъде, шишета, боклуци, тонове съмнителни личности вътре и навън, по няколко различни партита едновременно и още тонове необходена тъмнина. Дъх на хорър филм, френска психария тип „Irreversible” или футуристичен индустриален екшън примесен със сериозни възможности за скуотване на мястото и инстаграмиране на снимки.

Всичко това само на две спирки на трамвая от централната гара в Белград. Кай чесно!

Partibrejkers-1000 godina

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.